днес, 08:15
Датата е 10 юли 1994 година. За мнозина обикновен юлски ден. Не и за целия български народ, който се готвеше за поредна безсънна вечер с националния отбор по футбол. Следващият съперник на Мондиала в САЩ бе не кой да е, а световният шампион Германия. А това, което последва, надмина и най-смелите ни мечти.
Съперникът не беше просто фаворит, а добре смазана футболна машина. Символ на непоклатимост, на дисциплина и сила. Нас ни наричаха "малката" България. Не просто във футбола, а една нация, която толкова дълго беше стояла със сведен поглед. В онзи момент обаче всички бяхме едно. Нямаше бедни и богати, червени и сини, леви и десни, столичани и провинциалисти. Всички бяхме българи.
Мачът започна с очакван натиск пред 72-е хиляди на "Джайънс Стейдиъм" в Ню Джърси. До почивката на този четвъртфинал голове не паднаха, а веднага след нея Лотар Матеус откри от спорна дузпа. И тогава дойде магията.
В 75-ата минута Христо Стоичков изравни след отлично изпълнение на пряк свободен удар. Този път не с фалц, а с гняв и точност. Изстреля топката като куршум покрай стената. Но България не искаше равен. България искаше история. И само три минути по-късно...
Йордан Лечков осъществи полета на века! Макар и вече да бяхме пратили българин в космоса. Ударът на Лечков с глава спря времето. Цял свят гледаше и не вярваше. А Лечков летеше - и ние с него. Трикольори по балкони, коли, прозорци и сърца. Това беше върхът. Чувство, което никой не може да опише. Трябва да се усети. Този ден не избледнява, а напротив - с времето става още по-ценен.
Днес, 31 години по-късно, ние си спомняме не просто резултата. Ние си спомняме емоцията. Онзи момент, в който изкрещяхме "Даааа!" с цяло гърло. Онзи миг, в който забравихме всичко и просто се гордеехме. Победата над Германия през 1994 г. не беше просто исторически резултат. Тя отекна далеч отвъд самия мач.
Това бе триумф на футболната романтика. За България се заговори по цял свят и с респект. Дори днес в чужбина често можем да слушаме за "златните момчета" и колко фенове е събрал нашия състав по цялото земно кълбо.
Иронично или не, онзи триумф също така постави летва, която още не сме успели да достигнем. След "американското лято" българският футбол навлезе в дълга сянка - отдалечен от световните форуми, подложен на тежки трансформации, управленски грешки и загубено доверие. Но споменът за онова лято не избледнява. Напротив - остава като ориентир.
Нещо, към което се връщаме не само с носталгия, но и с надежда.