днес, 13:41
България преживя истинска катастрофа в квалификациите за Мондиал 2026 — пет мача, пет поражения. Първо "лъвовете" бяха разбити у дома от Испания с 0:3. После дойде гостуването в Грузия, където загубихме с 0:3. В третия мач Турция ни унизи с 1:6 у нас. След това в Испания, във Валядолид, отстъпихме с 0:4. И накрая, при визитата в Турция, допуснахме още едно... достойно поражение - 0:2. Много е болезнено да се пишат такива изречения, повярвайте ми.
Но в последния мач, вкъщи, на "Васил Левски", България показа, че може да има и друго лице - лице, което се бори, въпреки тежестта на всичко, което остава зад гърба ѝ. Нашите удариха Грузия с 2:1 и за първи път от много време насам, видяхме звезди, като Хвича Кварацхелия да се държат за главата от безпомощност какво да направят в двубоя, за да сътигнат до трите точки. Дали тази победа е значима? След дългата серия от поражения, "трикольорите" записват успех и прекъсват негативна серия, каквато не са усещали от месеци - 368 дни, ако трябва да съм точен.
Това не променя особено ситуацията на българския футбол, но е един малък и скромен жест на достойнство, на национална гордост, който не може да се омаловажи. Тези квалификации бяха като две страници от една и съща книга, но с коренно различна атмосфера: първата - мълчалива и тежка, в която отборът бе разбит, без идея, без импулс. Втората - шумна, изпълнена с емоция и с тихо, далечно ехо на надежда.
И все пак, ако България иска да се вдигне от прахта и да не повтаря тези болки, тя трябва да направи повече от празни жестове. Има нужда от стабилна визия, от структури, от увереност, че този успех не е просто последен аплауз, а началото на нещо друго.
Изказванията на Филип Кръстев в последно време са много силни. С няколко изречения той успя да приземи на земята много футболни хора и да ги накара да се замислят по няколко теми. Разбира се, неизбежно беше и да се появят такива, които да не са съгласни с мнението му. Никой не е казал, че е напълно прав, но пътят към промяната е скрит в думите му.
Бъдещето на българския национален отбор не изглежда лесно, но и не е обречено. Отборът е в период на преоценка. Години на пропуснати възможности и липса на стабилност доведоха до резултатите, които днес тежат върху всички, които следят футбола. Но точно това състояние може да се окаже повратна точка.
Пред България стои задача, която няма да се реши с едно чудо или с поредна промяна на треньора. Нужни са по-дълбоки решения: ясна стратегия за развитие, последователност в подбора, работа с младите, инфраструктура и визия, която не се сменя през няколко месеца. А вероятно най-важното е клубните отбори най-накрая да вложат болезнено много средства в школите си, които отстрани изглежда, че са в забвение.
Правилото за четиримата българи в състава се прие добре сред футболната общественост, но точно отборите, на които всички ние разчитаме да създадат големи таланти - Левски, ЦСКА и Лудогорец решиха, че не искат да го спазват. Точно пък те... На кого да се разчита тогава за правилното обучение и подготовка на децата за големия футбол?
Ако тези елементи бъдат поставени на място, България може да започне да изгражда ново поколение, способно да се конкурира, а не просто да оцелява.
В краткосрочен план трудностите вероятно ще продължат — няма бърз лек за годините на застой. Но в средносрочен и дългосрочен план България има шанс да стъпи на по-здрава основа. Футболисти с потенциал не липсват! Бъдещето няма да се промени само от надежди, но може да се промени от работа и постоянство. Националният отбор е в труден момент, но ако промяната бъде планирана, последователна и подкрепена от цялата футболна система, има реален шанс следващите години да донесат постепенно възстановяване и малко по-силни поводи за национална гордост.
