15-09-2019, 14:51
Голмайсторът на Локомотив (Пловдив) Димитър Илиев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Камъкът си тежи на мястото, казват мъдрите хора. А когато е поставен в Пловдив, любовта е до живот. Такъв е случаят и с Илиев, който стартира кариерата си в Локомотив и в момента изживява най-добрите си години на „Лаута“. Футболният живот го изпрати в ЦСКА, Миньор (Перник), Пирин и Локомотив (София). Даде му шанс да играе и в чужбина за полските Висла и Подбескидзе. Но сърцето му винаги го е дърпало към дома. Илиев започна професионалната си кариера в годината на най-големия триумф на Локомотив – шампионската титла на България от 2004 година. Сега, 15 лета по-късно като капитан на „смърфовете“ ликува с първата в историята на клуба Купа на България.
- Здравей, Митко! Локомотив (Пловдив) върви все по-добре, а ти не спираш да бележиш. Какво се промени в последната половин година?
- Доста неща. Всички в клуба направихме така, че за Локомотив да се говори. Цялата „А“ група вече ни гледа по съвсем различен начин след постигнатия успех. Вдигнахме летвата, върнахме се в Европа по един добър начин. Започнахме да вкарваме повече и да играем резултатен футбол. Смятам, че оттук нататък пътят за нас е светъл. Ако продължаваме по този начин, можем да говорим за едно постоянство и за това да се превърнем във фактор в „А“ група.
- Бруно Акрапович ли е най-вече човекът, благодарение на когото конкурентите се съобразяват с Локомотив?
- Със сигурност той е в основата на промяната в Локомотив. Но мисля, че това е плод на взаимна работа. Футболистите вече вникнаха по най-добрия начин в идеите. Целият клуб – от ръководството до последния футболист вдигнахме летвата и започнахме да изглеждаме по начин, който отива на Локомотив. Но естествено, че за това как играе един отбор, на първо място носи отговорност треньорът.
- Нека те върнем към най-паметния спомен тази година – финалът за купата на България. Как го виждаш днес?
- Както го виждам всеки ден. Наистина нещата се наредиха – исторически финал срещу градския съперник, победа след изключително красив гол. Не само аз, но и всеки един участвал от нашия отбор във финала, ще се сеща с усмивка на уста в следващите години. Беше наречен Финалът, защото много трудно може да се повтори такъв пловдивски финал в сърцето на София. Почти пълни трибуни на „Васил Левски“ и изключителен празник, в който бяхме от печелившата страна. Това беляза началото на възхода, който показваме от този момент нататък.
- От завист или не, във футболния фолклор в София тръгна лафът, че „купата отиде на майната си“. Как би отговорил на тази фраза?
- С усмивка. Но единствено Левски срещу ЦСКА щеше да събере по-голям брой зрители. И Локомотив, и Ботев са сред топ отборите що се отнася до история и фенска маса. Мисля, че направихме един празник за футбола в България. Да събереш над 20 хиляди зрители на български мач си е постижение, имайки предвид реалността в родния футбол в последните години.
- Как приехте факта, че ви определяха като аутсайдер във финала?
- Според мен темата малко беше преекспонирана. Не може Локомотив да е аутсайдер срещу Ботев в каквото и състояние да са двата отбора. Времето е показало, че Ботев също много пъти е бил смятан за аутсайдер срещу най-силния Локомотив, но също е взимал нещо от мачовете. Много пъти съм давал пример с един двубой, който за мен е специален. Бил съм малък, но сега осъзнавам значението му. Локомотив вече бе изпаднал от няколко кръга и губеше с разлика всеки мач. Дойде Ботев, който се бореше със зъби и нокти да остане, но Локомотив го победи на „Лаута“. Този мач не само е бил непредвидим, но и ще остане такъв със сигурност занапред.
- Победният финал ли е най-сладкият миг в кариерата ти досега?
- Със сигурност. Това беше първи трофей в моята кариера. Да нося лентата на любимия отбор, в който съм израснал срещу градския съперник. Нещата се подредиха перфектно. Имал съм доста неприятни мигове в кариерата ми, но и много приятни. На преден план изпъква влизането в Екстракласата с Висла (Плоцк), когато бях в Полша. Това също е ярък спомен, защото тогава съживихме един нелош отбор, който вече четвърта година се утвърждава в елита. Тогава също целият град празнуваше с нас и имаше шествие. Като изживяване беше нещо подобно, но в личен план не може да се сравнява. Да спечелиш трофей с любимия отбор може да го разбере само човек, който го е изживял.
- Локомотив отстрани Спартак (Търнава) в Лига Европа, но отпадна от Страсбург. Възможно ли беше французите да бъдат елиминирани?
- И да, и не. Разликата между българските и френските отбори е осезаема. Но ако погледнем обективно, създадохме доста положения в двата мача и главоболия на Страсбург. Въпреки че се прокрадват мнения, че съперникът е играл на ходом и се е пестил срещу нас, аз не смятам, че беше точно така. Може би ранният червен картон в първия мач много натежа. Ако бяхме достигнали до по-удобен резултат преди реванша, може би щяхме да имаме по-голям шанс. Но не ни достигна и опит, защото доста от момчетата нямат достатъчно мачове в Европа. Ако се върна назад мисля, че няма от какво да се срамуваме. Изиграхме добри мачове. Единствено мога да откроя като слаб двубой този в Търнава, защото наистина бяхме неузнаваеми. Тогава и късметът ни покри, но в останалите срещи показахме добра игра. Съжалявам, че не успяхме да отбележим в първия мач със Страсбург, защото можехме да направим реванша по-интересен.
- Бил си юноша на Локомотив, когато отборът стана шампион през 2004 г. Какви спомени имаш от този период? Доближи ли се до тима да празнуваш?
- Да, бях на шествието, както и може би 30 хиляди пловдивчани бяха на площада. Нещата започнаха като на шега, отборът беше наново сформиран от Едуард Ераносян. Изобщо не се афишираха амбиции за титла, но постепенно Локомотив започна да мачка във всеки един двубой. Доколкото си спомням, в първите шест кръга победи всеки, а в седмия загуби първи точки в „Надежда“. И вече след 8-9 кръг започна да се говори, че Локомотив е реален претендент, имайки предвид, че и Левски, и ЦСКА буквално бяха пометени на „Лаута“. На полусезона се говореше, че Локомотив е реален претендент за първото място. С благодетел като Георги Илиев, лека му пръст, с финансова стабилност, с футболисти, които тепърва изгряваха, но в последствие направиха страхотни кариери. Получи се сплав между отбор и треньор, показваха страхотен футбол. Тази титла беше изключително заслужена, защото претендентите наистина бяха победени безапелационно. На шампионския мач на „Герена“ бях на лагер с юношеския национален отбор. И може би от 20 хиляди в София, само аз съм стискал палци Локомотив да победи. Помня, че бях във фитнеса на „Герена“ и не можах да доизживея тръпката на този мач, но след това бях на шествието. Беше невероятна еуфория в града, която се помни вече 15 години и ще се помни още дълги години напред.
- Спомена Георги Илиев. За съжаление, „черният хумор“ носи, че нямате много късмет със собствениците, тъй като някои от тях не са между живите. Тази тема коментира ли се? Говореше се дори за някаква прокоба…
- Да, аз лично изживях две сътресения в клуба. Най-осезаемо беше след кончината на Георги Илиев. Човекът даваше всичко за отбора и всеки един в тима беше доволен. Аз тепърва прохождах във футбола, но съм слушал истории как той дава мило и драго за играчите, как е готов на всичко за тях. В последствие имаше голяма нестабилност. Точно дойде човек, който също внасяше някаква стабилност в лицето на Александър Тасев, лека му пръст и на него. След като и той си отиде, също имаше сътресение. В течение на годините в различни периоди съм изживял доста тежки моменти с Локомотив. Вижда се, че от години наред няма финансова стабилност. Няма човек, който да каже, че е тук за дълги години напред. Сега се надяваме, че Локомотив е намерил точния човек и за в бъдеще ще продължава да израства и да се върне като фактор в „А“ група, защото това е отбор с традиции и винаги има място в челото.
- Кажи нещо повече за Христо Крушарски. Умишлено или не, в интервютата той дава израз с поведението си, че е над нещата. Така ли е всъщност?
- Като цяло моите наблюдения са същите. Просто човекът обича футбола, обича Локомотив. След войната с фенове, доста от тях започват да виждат, че нещата се движат в правилната посока за Локомотив. Не може да се направи отбор за една година и да започне да побеждава всички. Аз съм от една година тук и виждам единствено израстване не само на терена, но и на организационно ниво, което също е много важно. Надявам се от година на година, лека-полека да се надгражда, да не се отстъпва назад. Локомотив за момента изглежда един стабилен отбор както от организационна и финансова гледна точка, но и започва да показва по-добри игри, което е най-важното. В последните месеци феновете също започнаха да се връщат на стадиона. Собственикът винаги е казвал, че първата му цел е да напълни „Лаута“ почти за всеки мач. Тази година вече го постигнахме няколко пъти, което си е вид победа. Само времето ще покаже, но смятам, че в момента имаме основание да бъдем оптимисти за бъдещето на Локомотив.
- Поговорката „камъкът си тежи на мястото“ сякаш много ти пасва. Започна в Локомотив и след немалък период на легионерство си отново в родния клуб и изживяваш изключително силен период.
- Не крия, че на „Лаута“ се чувствам като у дома си. Бях там от 8-годишна възраст до 21 години, когато си тръгнах за първи път от Локомотив. Половината ми съзнателен живот е минал на „Лаута“. Както се казва – на пет минути ми е от вкъщи. Просто се чувствам в свои води, усещам уважението и любовта на хората. А това за един футболист е най-важното. Сега съм точно в най-хубавата възраст за един футболист. Наслаждавам се на добрата форма, на сезона и се надявам да продължи максимално дълго. Единствено се моля да нямам контузии и да съм максимално време здрав.
- Ще те върна малко по-назад – като юноша бледен отиде на проби в Саутхемптън и после в Челси. Разкажи за това преживяване.
- Първият път беше през 2003 г. Заедно с Ники Михайлов бяхме поканени на пробен период в Саутхемптън. Доколкото си спомням, той се представи по-добре. Имаше някакъв интерес към него, но не се стигна до подпис. След една година вече и след едни много силни квалификации за мен са ме гледали скаути на Челси. Дойде факс в клуба, но си мислех, че е някаква шега, не можех да повярвам. Тогава се представих добре и имаше конкретна оферта към Георги Илиев, лека му пръст, но не се разбраха страните. За един 15-16-годишен юноша е наистина уникално да излезе от българската реалност и да види как се работи в едни от най-добрите школи при най-добрите условия в Европа. Не крия, че съжалявам, че нещата не се получиха, защото за един български футболист, колкото по-рано излезе в чужбина, шансът да се развие и да направи по-голяма кариера се увеличава в пъти. Но поради една или друга причина, нещата не се получиха и кариерата ми тръгна в друга посока.
- Успя ли да се доближиш и да се запознаеш в Челси с Жозе Моуриньо, който бе първият славен чуждестранен гост в „Код Спорт“?
- Лично не съм се запознал. Тренирах с юношите и с втория отбор, но се подготвяхме на една и съща база, така че сме се разминавали по коридорите. Поздравявал съм се с него, но не съм имал възможността да се докосна и по-отблизо да разговарям с него. Наблюдавах няколко тренировки на първия отбор, докато бях на базата. Правеше ми впечатление, че разговаряше изключително много индивидуално с футболистите. Сега като чета интервюта и гледам предавания, много малко хора се изказват негативно за него. Всички казват, че като човек и като психолог е изключителен. Завоюваните трофеи и успехите му говорят сами за него.
- Защо остана твърде малко на „Армията“? Първата ти крачка след Локомотив е ЦСКА. Мечтан трансфер ли беше това или грешка?
- Като цяло смятах, че е добра крачка за мен. Знаем какви трансфери се осъществяват, след като направиш добри игри за ЦСКА. Доказано във времето е, че от ЦСКА най-лесно се отива в силен отбор. Имаше интерес и от Левски, но бях твърдо решен, че ако ще напускам Локомотив, ще отида в ЦСКА. Тогава треньор беше Любо Пенев, но точно преди да подпиша, той се скара с феновете и напусна отбора, за което много съжалявах. Дойде румънският специалист Йоан Андоне и още от първия ден показа, че не ме желае в тима. Изкарах един лагер в Турция, бях преотстъпен на Миньор и след това се върнах за половин година под ръководството на Павел Дочев. Той пък изкара само два месеца. Дочев бе единственият треньор, който показа, че харесва качествата ми и държи да играя, но се задържа твърде малко. След това за шест месеца се смениха четирима треньори. Просто не получих шанс. Не казвам, че вината не е и в мен, но реално не получих възможност да покажа на какво съм способен. Имах четири-пет мача за по няколко минути, в които няма как да се наложиш. Исках по най-бързия начин да затворя тази страница и да гледам в друга посока. Не съм единственият, много футболисти са си тръгнали от „Армията“ по този начин, а много други са се доказали и са направили страхотни трансфери.
- Жертва на ситуацията.
- Може би това е точното определение.
- Миньор (Перник), Пирин (Благоевград), Монтана, Локомотив (София) – къде се чувстваше най-добре?
- Общо взето в повечето отбори се чувствах добре. В Пирин изкарах един период под наем за няколко месеца, като още бях собственост на ЦСКА. Въпреки че финансовата ситуация в Пирин беше плачевна, отборът беше много добър, с много хубави футболисти. Играх с Иван Цветков, а с него е удоволствие да се играе. Тогава и жена ми учеше в Благоевград и бяхме заедно. Мога да откроя този период, въпреки че финансово не бяхме изобщо стабилни. Но беше удоволствие да играя, защото в Благоевград хората обичат футбола. Беше много приятно. В Локомотив (София) също се чувствах добре две години. Пазя добри спомени от повечето от престоите. В Перник също бях под наем за половин година. По това време организационно всичко беше перфектно, отборът също беше силен.
- Имаш четири години в полския футбол – каква е разликата с нашето първенство?
- Първата и най-основна разлика е инфраструктурата. В Полша от 16 отбора, 14 са с чисто нови стадиони. Ходят средно по 10 хиляди зрители на мач. Маркетинг, реклама – всичко е в пъти на по-високо ниво и се доближава много повече до западния футбол, отколкото до този по тези ширини. Тук имаме няколко стадиона, за които дори не можем да кажем, че са хубави, а просто стават. Там е удоволствие да си закараш семейството, всяка една арена е почти чисто нова. Иначе като ниво на футбол първенствата са доста сходни. И там има няколко отбора, които са малко по-напред от другите, но като цяло всеки може да победи всеки, докато тук виждаме, че Лудогорец е осем пъти подред шампион. Там това го няма. Естествено, конкуренцията за титлата е между два-три тима, но почти всяка година, освен Легия, Лех (Познан) и Ягелония, се намесва нов отбор. А в България това липсва.
- Мнозина анализатори очакваха да бъдеш повикан в националния отбор за мачовете през септември, но това не се случи. Как го прие и какво е впечатлението ти от двубоя с Англия и контролата с Ейре?
- Приех го нормално. Очаквах и се надявах да бъда повикан, но не получих повиквателна. Не съм правил трагедии. Има селекционер, който има виждания и вика футболистите, за които смята, че ще му свършат най-голяма работа на този етап. Медиите достатъчно критикуват българския национален отбор. Мисля, че не съм аз човекът, който трябва да дава оценка. Ясно е, че нещата не са такива, каквито на хората им се иска, но трябва да отбележим, че това е от години. Може би трябва да го отдадем на това, че настоящата генерация в България е на светлинни години от това, което е било през 1994 г. Просто трябва да приемем, че на този етап нямаме такива таланти и футболисти, които да се доближат до добрите европейски отбори. Доста треньори се смениха, а виждаме, че националният отбор не върви. Но може би трябва да го отдадем и на това, че няма достатъчно класни футболисти, а не само да се критикува ръководство и треньори. Просто етапът е такъв. Да се надяваме, че в бъдеще нещата ще се променят. Естествено, че нещата започват от корените, от детско-юношеските школи, терени, условия за работа, специалисти, но това е дълга тема. Не съм аз човекът, който да дава съвети или да прави изводи.
- А как виждаш тази година първенството? Смяташ ли, че реално Локомотив може да се намеси в битката за върха?
- В първите няколко месеца, ако продължаваме да показваме това ниво и постоянство, мисля, че можем да сме близо до челото. Но още е много рано. Може би трябва да мине полусезонът и тогава вече да кажем, че Локомотив е близо до отборите, които се борят за евроквоти. На този етап и заради играта, и заради организацията в клуба, смея да твърдя, че тази година може да е много по-добра от миналата, що се отнася до класиране. Миналия сезон спечелихме трофей и играхме в Европа, но бяхме много далече от първата шестица. Основната цел за тази година е първо да се установим в топ 6, а след това вече да мислим за нещо повече.
- Разкрий доколкото решиш нещо от личния живот – семейство, хоби, любими ритуали, дестинации за почивка?
- Благодарение на професията имам доста свободно време. Работата ни е по два часа на ден. Облагодетелстван съм, че мога да прекарвам много време със семейството – съпругата и сина ми, който е на година и половина. Общо взето цялото ми време и енергия отива за него. Това е най-голямото щастие. И футболът, и всичко друго, остава на заден план. Когато се прибера вкъщи, забравям за всякакви мачове, виждайки неговата усмивка. Любими дестинации? По-скоро жена ми обича много да пътува. Последно бяхме във Флоренция за Нова година. Останах впечатлен от историята и културата на този град. И двамата много обичаме морето, макар че нашите почивки са в началото на лятото и не можем да направим качествено море. Надявам се за в бъдеще, като имам повече свободно време, да наваксаме с пътуванията.
- Виждаш ли се във футбола след края на кариерата си?
- Мислил съм го, но нямам еднозначен отговор. Със сигурност не мога да бъда далеч от футбола за дълго време. А дали ще се занимавам с нещо пряко свързано с футбола, времето ще покаже. Засега не си правя дългосрочни планове, защото много пъти нещо се обърква. Повтарям си, че искам да съм здрав максимално дълго, да изкарам доколкото се може повече. В нашия отбор имаме най-яркия пример за футболно дълголетие на високо ниво в лицето на Жоро Илиев. Надявам се поне малко да се доближа до неговото футболно дълголетие и след това вече да мисля за кариера извън футбола.
- За финал – голямата мечта на Димитър Илиев?
- Да съм здрав, семейството ми и всички около мен да са живи и здрави и да се радвам възможно най-дълго на футболната си кариера. Това са най-важните неща. Като малък имах мечти относно футболната ми кариера, но по една или друга причина не са се сбъднали. Но има много по-важни неща и само се моля всички около мен да са здрави.
