вчера, 18:00
През последните няколко години българският национален отбор по футбол се превърна в символ на продължителна криза - не само спортна, но и институционална, дори културна. Липсата на успехи на терена е само видимата част на айсберга. Под повърхността стоят години на пропуснати реформи, управленска инертност и отсъствие на дългосрочна визия.
Фактите са красноречиви - отборът не е участвал на голям форум вече близо две десетилетия, а последните квалификационни кампании завършват в дъното на групите. България все по-често играе мачове, които по-скоро изглеждат като формалност за съперниците. Видимо доказателство е срещата с Испания (0:3) миналата седмица. Можем само да се радваме, че "Ла Фурия Роха" не разгърна целия си потенциал така, както го направи срещу Турция (6:0).
До къде стигнахме? Двата мача на "трикольорите" ни доведоха до няколко извода, един от които се отличава. Нивото вече е такова, че ако имаме късмет, губим с малко срещу световните сили. Разликата е осезаема, дори когато погледнем само десетина години назад. Тогава все някога успявахме да излъжем отбори, като Нидерландия, Италия, Швеция...
Сменят се селекционери, сменят се поколения играчи, но отборът рядко показва облик, около който може да се изгради идентичност. Във футболен свят, в който малки нации като Грузия, Албания или Исландия намират начин да се заявят, България изглежда заклещена в цикъл на опити и грешки. Слаб юношески футбол, нефункциониращи школи, липса на инвестиции в инфраструктура и квалифицирани кадри. Много таланти напускат системата твърде рано, а тези, които пробият, често нямат нужната подкрепа и среда, за да се развият.
Като стана дума за развитие, се оказа, че сме били и по-зле. Може да не ви се вярва, но е факт и не става дума за 20-те или 30-те години на миналия век, когато родният футбол тепърва се е появавал на картата. Статистическото дъно е през не толкова далечната 2012 година. Тогава "трикольорите" се свлякоха на незавидното 96-о място в ранглистата на ФИФА. Това става през април и май същата година, когато "гиганти" като Буркина Фасо, Оман, Бахрейн и Уганда застават пред нашите момчета.
Реакциите от новината не бяха особено остри, тъй като футболистите бяха започнали "отлепянето на ютията" със силните си мачове под ръководството на тогавашния селекционер Любослав Пенев. Освен това, падението тогава беше по-скоро последствие от лошото представяне на предшественика му Лотар Матеус. Сякаш е странно да се каже, но дори тогава времената бяха други. Всеки голям мач се очакваше с нетърпение и се отиваше на стадиона със заредени надежди, че ще се измъкнат точки от някой гигант.
Да, стигна се и до публиката. Може би най-болезненият симптом е отчуждението на феновете. Стадионите са празни, интересът е минимален, а националният отбор вече не носи онази обща емоция. Препълненият "Васил Левски" срещу Испания е абсолютно изключение по обясними причини. Част от присъстващите на стадиона на 4 септември бяха такива, които от поне 10 години не са гледали мач на "трикольорите" по телевизията, пък камо ли на живо. Важното е да се щракнем, че сме там, нали?
Все пак и това си има своето обяснение. Когато липсват резултати и страст, връзката между отбор и публика се къса. Логично е. Нормално е родителите да си заведат децата, за да видят на живо най-актуалната суперзвезда в съвременния футбол. Повече от ясно е колко зрители ще има по трибуните на 18 ноември, когато България ще приеме Грузия.
Но стига толкова думи за очевидното. Какво може да се направи? Решението не е бързо. Нужно е стратегическо преосмисляне - от юношеските гарнитури, през първенството, до управлението на БФС. България има футболни традиции и имена, които още звучат тежко в света, но без радикална промяна тези традиции ще останат само носталгичен спомен. Сега е модерно да се казва, че дадена институция работи денонощно, за да се оправят проблемите. Иска ми се да е истина. В Бояна, на "Армията", на "Герена" и други места трябва да работят всеки ден денонощно, ако искат тази агония да приключи.
Едно от клишетата гласи, че националният отбор е огледало на държавата - показва къде сме, какво ценим и в какво инвестираме. А в момента огледалото отразява повече пропуснати възможности, отколкото надежда. Точно поради тази причина не може да се разчита само на държавата. Замислете се колко пъти разчитате на управлението и колко пъти разчитате на себе си, когато имате проблеми, които сами сте си създали.
