днес, 17:26
Титлите на Лудогорец са като секса без страст - по навик, набързо и без аплодисменти след това.
Лудогорец стана шампион на България за 14-и пореден път. И ако някой някъде си мисли, че това е повод за еуфория, за пир, за празник - нека погледне кадрите от Разград. Почти празни трибуни. Звучи ли ви познато? Да, защото това вече не е изключение. Това е норма. Това е срам.
Как се стигна дотук? Как отбор, който е абсолютен доминатор повече от десетилетие, не успя да създаде нито една истинска фенска култура около себе си? Как е възможно едно цяло поколение български деца да израсне с "Лудогорец шампион" и в същото време никой да не ги подкрепя спонтанно, с любов, с гняв или страст? Да не предизвиква нищо? Абсолютно нищо!
Отговорът е прост. Това не е отбор. Това е продукт. Това не е проект с душа. Това е корпоративна машина, която работи с точността на данъчна декларация. Внася чужденци на конвейер, печели по план, стадионът - безмълвен. Купата - поредна. Орлицата Фортуна кацна да поздрави момчетата. И кой друг?
Никой!
Няма друга държава в Европа - повтарям: Нито една, в която шампионски мач, потенциално решаващ двубой за титлата, се играе пред празни седалки и зейнала тишина. Без атмосфера. Без пулс. Без грам драматургия. Все едно гледаш корпоративен отчет, не футболен мач.
И това щеше да бъде простимо, ако беше единичен случай. Но не е. Това е дълбока, системна тъжна истина. Всеки, който дори се опита да оспори трона на Лудогорец, минава през рецитала с познатите схеми, съдийски "нюанси", организационни чудеса и "неочаквани" развръзки. Накрая - пак Разград. Пак титла. Пак купа. Пак - мълчание.
А ние какво правим? Сякаш свикнахме. Сякаш приехме този абсурд като даденост. Но нека го кажем директно - това не е нормално. Това не е футбол. Това е пародия с много добре написан бизнес план.
За какво ти е шампион, който няма фенове?
За какво ти е титла, ако никой не вярва в пътя към нея?
За какво ти е отбор, който не може да създаде идентичност, страст, болка и радост?
Футболът не е счетоводство. Не е Excel таблица. Не е бизнес заради самия бизнес. Той е трибуна, рев, знамена, димки, гняв, любов и всичко между тях. А Лудогорец няма нищо от това. И колкото и титли да прибавя, те ще тежат все по-малко, когато ги вдигаш пред празни седалки и една дресирана птица.
Българският футбол не умира, защото е слаб. Умира, защото става безразличен. Без любов. Без публика. Без страст. И когато титлата се вдига в гробна тишина, когато шампионът празнува сам със себе си, въпросът вече не е "кой ще ги свали от трона", а "има ли значение изобщо?".
P.S. По същото време, на няколко хиляди километра от Разград, един друг шампион беше коронясан - Ливърпул. "Анфийлд" вреше от страст и живот, Мохамед Салах позираше за селфи пред море от екзалтирани фенове. Случайност или съдба - паралелът е ужасяващ. Единият отбор празнува със своите верни фенове, а другият - с орлицата Фортуна.
