вчера, 16:33
Думите на Георги Иванов след позорния разгром с 1:6 от Турция в София звучат като диагноза. Само че не за играчите, а за системата, която ги е произвела. Две години по-рано същият човек уверено заяви, че "след две-три години националният отбор ще има резултати".
Е, минаха две. Резултатите ги няма във футбола - те дойдоха в тениса, волейбола и щангите. А оправданията в БФС са все същите.
България не се е класирала на голям турнир от Евро 2004 - 21 години чакане, 21 години лъжи и илюзии. За това време се смениха поколения футболисти, треньори и президенти, но нищо не се промени. Само упадъкът стана по-дълбок, а цинизмът - по-уверен.
И тук стигаме до лидера, който не води. Кирил Десподов, капитанът и лицето на отбора, е резерва в ПАОК. Предишните два мача срещу Испания и Грузия дори не игра заради контузия. Това е човекът, който трябва да вдъхновява останалите, но отсъства в моментите, когато най-много е нужен. Лидер без отбор, капитан без влияние - символ на целия ни футбол.
Пораженията се трупат - 3:0 от Испания, 3:0 от Грузия, 4:0 от Гърция, 0:5 от Северна Ирландия, а сега и 1:6 от Турция, първата им победа в България от 1931 година. От мач, в който някога диктувахме темпото, стигнахме до унижение, което вече не шокира никого. Турците владееха топката 77% от времето, а ние я изритвахме панически, сякаш пареше.
Те играеха футбол, ние чакахме грешка. И накрая, вместо анализ, пак чухме познатите оправдания за "характер" и "ментална устойчивост". Характерът не се мери по броя на грешките, а по това дали си готов да се изправиш след тях.
Проблемът е по-дълбок. България е без класиране вече 21 години, защото няма визия, няма работа и няма развитие. Футболистите не са виновни, че не могат повече - виновни са тези, които две десетилетия им обещават бъдеще, без да им го осигуряват.
БФС гордо въведе правило, според което всеки отбор трябва да има четирима българи в състава, но на практика никой не го спазва. И още по-тъжното - никой не го проверява. Правилата у нас са за протокол, не за действие.
Юношеските школи отдавна са се превърнали в частни феоди. Там не се гради талант, а се търси кой има "човек". Младите футболисти дебютират на 22 години и още ги наричаме "надежди". В Европа 16-годишни вече вкарват голове в Шампионската лига, а у нас 20-годишните тепърва се учат да подават точно.
На клубно ниво картината е същата. Лудогорец е шампион вече 14 поредни години. Това не е постижение, а диагноза за липса на конкуренция. Нито един български отбор не участва в групите на Шампионската лига, дори в Лигата на конференциите нямаме представител. Футболът ни е скучен и предвидим, стадионите са празни, а новините се въртят около скандали и съдийски драми.
Това не е случайност, а резултат от години без морал и без контрол. Системата не възпитава футболисти, а циници. Младите гледат как техни колеги залагат на мачове, как треньори се назначават по роднинска линия, как посредствеността се награждава, а усилието се наказва.
И после президентът на БФС има смелостта да каже: "С тези футболисти - толкова." Не, господин Иванов. С това ръководство - нищо.
Докато оправданията звучат по-уверено от химна, България ще си остане футболно джудже, което чака чудо на терен, където мечтите отдавна са погребани. Футболът ни не е в криза - той е в клинична смърт. И ако някой отново обещае резултати "след две години", нека първо погледне таблото след България - Турция: 1:6. Това са резултатите.
