днес, 16:00
Българският национален отбор изпраща най-разочароващите квалификации в новата си история - пет мача, пет загуби, нула точки, един отбелязан гол и цели осемнадесет допуснати.
С три автогола сме "първи" в класация, в която никой не иска да води. Тежко е. Болезнено е. Но още по-тежко е друго - атмосферата, в която тези момчета трябва да играят.
В последните дни националите ни отнасят удари отвсякъде - медии, анализатори, фенове. Всеки е експерт. Всеки знае по-добре. Всеки сочи с пръст.
След мача с Турция слушахме за "прокоба от автоголове", за "страшно ниво на несигурност", за "тотална липса на класа". Някои коментатори дори ги нарекоха "най-слабите в историята".
И все пак - в същия този мач момчетата излязоха с повече самочувствие, отколкото в който и да е друг двубой през кампанията.
Да, паднахме. Да, автогол. Да, дузпа.
Но не паднахме без борба.
Самият Филип Кръстев обясни защо това се случва:
Това са думи на човек, на когото му пука какво се случва с националния отбор, а не на футболист, който търси оправдания.
След загубата в Бурса Александър Димитров не посочи нито един футболист.
Не хвърли вината върху млади момчета, които и без това играят под постоянен натиск.
Не говори за съдии, не говори за лош късмет, не говори за "тия толкова могат".
Напротив - думите му бяха ясни:
Това е позиция, която заслужава уважение. Той не се оправда, не нападна своите футболисти. Напротив - защити ги.
И тук идва неизбежното сравнение: Това, което не направи Георги Иванов - човекът, от когото се очакваше точно такъв гръб.
Президентът на Българския футболен съюз влезе в конфликти, прехвърляше вина, говореше за "манталитет", за "слаб материал", вместо да предпази отбора.
А един директор - особено национален - трябва да пази. Не да хвърля.
Димитров, колкото и да бъде критикуван за тактика или резултати, постави щита там, където трябва - пред младите.
И как този отбор да вдигне глава, когато ние сами я държим надолу?
Истината е проста:
Не можеш да искаш успехи от човек, който никога не чува дума на подкрепа.
Тези футболисти играят в страна, в която:
Но забравяме нещо важно:
Онези успели спортове имат едно - работа в екип, подкрепа, доверие, визия.
Точно както казват Любо Ганев и Невяна Владинова - Успехът идва, когато всички работят заедно и когато младите имат кого да следват.
Във футбола обаче често чуваме обратното:
"С тези толкова"
"Нямаме играчи"
"Нищо не става от тях"
Кой би играл с високо вдигната глава при такива думи?
Да - резултатите са слаби.
Да - тази статистика боли.
Да - предстои да избегнем историческо дъно само ако в последния мач срещу Грузия покажем лице.
Но е време да признаем и нещо друго:
Нито един млад футболист не може да успее в среда, която го унижава повече, отколкото го изгражда.
И ако искаме промяна, тя няма да почне от схемата на игра.
Няма да почне и от следващия треньор.
Тя започва оттам:
Да не късаш крилете на собствените си играчи, преди още да са полетяли.