вчера, 13:56
Когато Хариет Бичър Стоу пише своя вечен роман "Чичо Томовата колиба", тя влага душа и болка в историята на един добродушен, страдащ човек, смачкан от жестоката система, в която живее. Почти два века по-късно, българската футболна действителност също ражда своята версия - "Чичо Томовската колиба". Само че тук страданието е доброволно, системата е вътрешно саморазрушителна, а добродушието отстъпва място на беззъбие.
Главният герой в тази трагикомедия е Александър Томаш Томовски - скромен, философски гледащ в нищото и напълно безпомощен пред футболното робство на "армейската" посредственост...
ЦСКА трябваше да е отборът, който използва паденията на конкурентите си. Ботев (Пловдив) и Черно море постлаха червения килим към Топ 4. Но ЦСКА, вместо да мине по него с маршова стъпка, предпочете да се спъне в ръба на чергата... във Враца.
След като не бяха губили от Ботев (Враца) за първенство от... 1985 година, "червените" решиха, че е точното време да впишат едно "историческо" петно в клубната си хроника. Само изравнителен гол в продължението предотврати пълния срам, но и той не можа да прикрие трагичното изражение на сезона.
Тимът на Александър Томаш, въпреки всички подаръци от съдбата - победи на конкурентите му над самите себе си - отказва да се възползва. Отборът изглежда страхлив, объркан, иронично покорен пред всяка трудност.
Ако трябва да си представим литературни двойници на героите в тази футболна драма, то Иван Турицов без съмнение е Самбо - вечно закъснял, често с грешна посока, уж на терена, но винаги някъде другаде. Други играчи също се вписват отлично в новата "колиба". Едни се влачат, други не знаят защо са там, а трети просто броят минутите до края на сезона. Само че Топ 4 вече не чака никого. А за ЦСКА, то започва да изглежда все повече като изгубена гара, на която дори не спира влакът на надеждата.
Александър Томаш стоически повтаря, че "отборът расте", "играчите се учат", "процесът е важен". Но истината е, че ако този процес беше пътешествие, ЦСКА вече щеше да е обърнал компаса към Б група. Всички виждат, че отборът разполага с класни футболисти, а често мачовете се решават от индивидален проблясък на някой от тях, а не толкова от футболна филосфия.
Чичо Томовската философия не е за големи победи - тя е за оцеляване. Тя е - "да не загубим", вместо "да спечелим". И точно това е най-тъжното - ЦСКА вече не живее за титли, не се бори със зъби и нокти за върха. ЦСКА - най-великият клуб в историята на българския футбол - се задоволява със символично дишане в средата на таблицата и утешителни точки от мачове, които трябва да печели със затворени очи. И не става въпрос само за мача с Враца. От началото на пролетта ЦСКА се мъчи. Да - владее топката, но изглежда изключително импотентно в предни позиции.
Ако има нещо по-страшно от това да загубиш идентичност, то е да не го осъзнаеш. А в "Чичо Томовската колиба", усещането е точно такова - едно непрестанно притъпено съществуване, пълно с философски оправдания, евтини метафори и тъжни погледи.
Този текст не е срещу ЦСКА. Той е за ЦСКА. За онзи ЦСКА, който искахме да сме. За онзи, който още вярваме, че можем да бъдем.
